На 11 май 1840 година в ямболското село Ичме (днешно Стефан Караджа) се ражда Стефан Тодоров Димов. Семейството няма препитание и се мести в съседно село, после Лудогорието, впоследствие в Северна Добруджа при роднини. През 1854 година се заселват в гр. Тулча, населен предимно с българи по онова време.
Предприемчивите хора, с мисъл за общото благо, основават първата българска болница, построяват църква, имат училище и читалище. Стефан се учи на обущарски занаят при свой роднина и посещава училище, но бедното му семейство се нуждае от средства и се налага да прекъсне обучението си.
През 1861 година един от съратниците на Георги Раковски – Георги Карловски Казака, организира в Тулча революционен комитет. През 1862 година комитетът изпраща няколко будни и смели младежи в Белград, които се включват в Първата българска легия. Сред тях е и Стефан, проявил се като самоотвержен боец в сраженията с турците.
След като легията е разпусната, Стефан се отдава изцяло на революционна дейност. Заминава в Румъния, откъдето заедно с Хаджи Димитър преминават с малка чета през Дунава в българските земи (1865 г.). Целта е с примера си да увлекат българите към всеобщо въстание. Действат в района на прочутото хайдушко сборище – Агликина поляна. Твърди се, че тогава Стефан получава прозвището Караджа на (турски думата означава „сърна“). Есента се връщат във Влашко, а на следващата година отново повеждат чета из Балкана.
През 1867 година Стефан Караджа постъпва във Втората българска легия в Белград. Година по-късно се връща в Румъния и заедно с Хаджи Димитър организират отново чета, този път наброяваща 127 души. Четниците преминават Дунава с надежда да увлекат народа да се вдигне срещу поробителя. Срещу тях османската власт изпраща многобройна потеря. След три ожесточени сражения, в четвъртата – неравна битка, четата е разбита в местността Канлъдере край село Вишовград. Стефан Караджа е тежко ранен и пленен, а турският съд го осъжда на смърт. Славният войвода издъхва от раните си в русенския затвор.
Четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа не постигат целта си да пробудят и вдъхновят народа за въстание против поробителите. Двамата връстници с техния пример за родолюбие и героична саможертва са живи и днес в паметта на признателните потомци.