Бруно Акрапович: В душата си съм босненец, но мога да кажа, че съм и българин

Треньорът на ЦСКА Бруно Акрапович разказа за едни от най-тежките моменти в своя живот – когато губи по-малката си сестра и баща си. Специалистът даде обширно интервю пред „bTV“ в което говори и за първите си стъпки във футбола и войната в родината му.

„Майка ми отишла да се види с леля ми, която имала гости – семейство от чужбина. Те викали на детето: „Бруно, ела, ела“. Майка ми запомнила името и казала: „Ако ми се роди син, ще се казва Бруно. Мисля, че аз съм единственият Бруно в Босна. В душата си съм босненец. Не е лесно да го кажеш, тъй като хората там са разделени, но така ме възпитаха моите родители. Мога да кажа, и че съм българин. Това са много приятни хора, качествени хора – такива, които ми дават хубаво чувство.

Бяхме много щастливо семейство, нямахме много, но живеехме много хубаво. По-малката ми сестра беше родена на 25 септември, а аз съм на 26-ти. Разликата ни бе 5 години. Нейната кончина бе шок за мен. Това бе нещо, което не съм си и представял на тази възраст. Аз бях на 14 години и не можех да разбера, че тя няма да е там на следващия ден. Нямаше ден, в който да не си мисля за момента, в който загубих сестра си. Това ме преследва цял живот.

Нямахме топка, когато бях малък и затова слагахме чорапи в по-голям чорап. Така играехме футбол. Играехме по цял ден. Родителите ми не можеха да ме намерят. Когато се приберях обаче имаше шамари и веднага в леглото. Имах един братовчед, който не разбираше от футбол, но винаги искаше да ме хване и да ме удари. Правеше му кеф. За да му избягам се научих да дриблирам и да тичам. Това бяха първите ми крачки във футбола. После дойде и първата истинска топка. По онова време да имаш такава бе нещо уникално.

Във футбола търсех спокойствие. Търсех как да забравя смъртта на сестра ми. Давах всичко от себе си на терена. Казвах си, че ще стана футболист и няма да има нито една бариера, която да ми попречи да го направя.

В Германия ме поканиха на проби – в Арминия. Бях 15 минути на терена, когато дойде спортният директор на клуба и поиска да подпишем договор. По принцип съм дисциплиниран човек. В Босна казваха, че съм голям германец, а в Германия, че съм по-голям германец от германците. Този стил на живот включва ред, работа и дисциплина. От училище знаех малко германски. Имах късмет, че по-голямата ми сестра, която живееше в Германия имаше малка дъщеря, която точно започваше училище. С нея учихме граматика, детски песнички. Така по-лесно се учи, тъй като думите остават в главата. Казах си: „Искам да науча езика по-добре от германците.

Спомням си, че докато течеше войната в Босна по едно време нямаше телефонна връзка. Една вечер пробвах 20-30 пъти да намеря връзка, такава нямаше. Около 4 месеца не знаех дали семейството ми е живо. Баща ми беше болен, имаше тумор. Почина 1992 година. Не от войната, но е свързано. По онова време нямаше нормални медицински условия. Исках да отида на погребението, но не можах. Семейството ми ми каза, че мога да вляза в Босна, но няма да изляза. Двамата със сестра ми помагахме финансово на семейството ми. Всичко беше много скъпо.

Баща ми почина в събота, а в неделя имах мач. Треньорът ме попита дали искам да играя. Аз не знаех какво друго да правя и реших да играя. Това е единственият мач в кариерата ми, който не помня. Нямам представа какво се случи. Знам, че сме спечелили с 2:0. Това бе ден, който исках да забравя. Преди да почина баща ми ми казваше, че 100% един ден ще се прибера, но аз така и не успях.

Разбрах от приятели, че майка ми и тримата ми братя са добре. По тях и Червения кръст изпращахме пари. 20-килограмов чувал брашно струваше около 1000 марки. Аз взимах 6900 бруто във Волфсбург, нето бе 3500. Можете да си представите колко успявахме да помогнем. Средният ми брат трябваше да ходи по 25 километра, за да вземе неща от първа необходимост. Беше ужасно, на никого не го пожелавам. Един по един издърпахме другите от семейството ми. Последни дойдоха майка ми и най-малкият ми брат. Тези трудности ми помогнаха – казах си, че ще дам всичко от себе си, за да може на никого да не му липсва нищо.

Срещу Байерн направих една асистенция и вкарахме гол. Можех и аз да вкарам, но не съм голмайстор и се уплаших. В този момент подадох. Ясно е, че когато се сещаш за асистенции не си вкарал много голове. В Майц бях съотборник с Юрген Клоп. Той говореше много с мен, аз не можех да губя и често стигах до конфликти с играчите. Клоп беше много интелигентен човек, много сърцат.

„Ако цената на победата е мръсна – не. Ако цената на победата е желание, раздаване, мотивация – тогава е да“, разказа Акрапович.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.