Поет, литературен критик, общественик – това е Пенчо Славейков.
„От всичко писано на български език знам и ще обичам едно нещо – нашата дивна народна песен и всичко, що е откърмено от нея…“
На 27 април 1866 г., в Трявна се ражда Пенчо Славейков – син на Петко Р. Славейков. Под влияние на баща си култивира у себе си усет за дълбочината и красотата на фолклора. През 1884 година след нещастен случай върху заледената Марица се разболява от паралич, който го оставя инвалид за цял живот. Борбата със страданието, на което той започва да гледа като на „велик учител, извисяващ духа“, дава своето отражение върху цялото му творчество. Това влияе и на неговите философски и литературни възгледи и предпочитания.
От 1892 до 1898 година Славейков следва философия в Лайпциг, където създава своите поеми „Ралица“ и „Бойко“. По време на следването си се запознава с модерните течения на западната философска мисъл.
След завръщането си в България Пенчо Славейков става член на литературния кръг около сп. „Мисъл“. В този период е директор на Народната библиотека и Народния театър, а творчеството му достига своя връх.
Разнообразните му интереси намират своеобразен синтез във великолепната антология „На острова на блажените“. Голямата книга в неговото творчество, в която са събрани най-известните му стихове и поеми е „Епически песни“. Другият му стихотворен сборник „Сън за щастие“ има личен характер. Някои от стиховете му се пеят като народни песни „Неразделни“, „Докле е младост“.
През 1903 година Славейков среща поетесата Мара Белчева – една от най-образованите жени по това време. Тя става негова спътница до края на живота му. Двамата имат много силна връзка и са една от малкото известни двойки в българската литература. Пенчо Славейков умира на 28 май 1912г. в Италия на 46 години.
Неразделни
Стройна се Калина вие над брегът усамотени, кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени. Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина, и така ми тайната си повери сама Калина – с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен: „Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето, ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето! Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето, ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето! И не грееше туй слънце от високо, от далеко – грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко. Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори: „Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка, че каил за нас не стават моя татко, твойта майка. Верни думи, верна обич, има ли за тях развала? За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…