Днес отбелязваме 101 години от рождението на Валери Петров – поет, сценарист, драматург и преводач.
КАКВО СИ, ЛЮБОВ
Какво си, любов, ах, какво си, кажи! Защо все край тебе човекът кръжи? Защо ни изглежда животът по-нов, щом твойта надежда ни лъхне, любов? Тъй хвали те всеки, когато обича и в майски пътеки сред розите тича, но щом убоде ни бодилът суров, крещим разгневени: „Какво си, любов?“ Какво си, любов, ах, какво си, кажи! Защо все ловим се на твойте лъжи? Защо момък млад и старик философ еднакво си патят от тебе, любов? Но тъкмо сме дали на себе си слово, че вече едва ли ще любим отново, отново долита познатият зов и всеки те пита: „Какво си, любов?“ Какво си, любов, ах, какво си, кажи! Защо твойта мъка тъй сладко тежи? Защо, вкусил ада, човек е готов отново да страда от тебе, любов?
Валери Нисим Меворах се ражда на 22 април 1920 г., в София. Завършва италианското училище, а после медицина. За кратко работи като практикуващ лекар.
По-късно работи като редактор (един от основателите на в. „Стършел“) и, разбира се, поет и писател. Започва да пише интензивно през 40-те години и веднага прави впечатление с типичния си елегантен, остроумен стих. През 50-те не е сред любимците на официозната критика, но през 60-те постепенно намира мястото си и създава хумористични стихове, които печелят сърцата на читателите.
Валери Петров е изключително продуктивен автор на лирична и сатирична поезия и на книги за деца. Най-популярните му произведения са „Палечко“, „В меката есен“, както и любимите на няколко поколения “Пет приказки”, „Бяла приказка“ и детската пиеса „Копче за сън“.
Известен е с блестящите си преводи на Уилям Шекспир на български език. Освен от английски, той прави преводи от творби на немски, италиански, руски и испански език.
Валери Петров работи и в областта на драматургията – въвежда модерни похвати като скечовете, жаргона, неправилното произношение, играта на думи. Създава първия български мюзикъл „Когато розите танцуват“. Автор е на сценариите на няколко филма, най-забележителни сред които са „Рицар без броня“, „Йо-хо-хо“, „Един снимачен ден“.
ЗА ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА
Те не идат от космоса, те родени са тук, но сърцата им просто са по-кристални от звук.
И виж, ето ги, литват над балкони с пране, над калта, над сгурията в двора, и добре, че се срещат единици поне от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си и жени ни влекат, а ний пием коняка си в битов някакъв кът, и говорим за глупости, важно вирейки нос, или с израз на снобска умора, и изобщо стараем се да не става въпрос за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са от реалния свят, не се срещат на тениса, нямат собствен „Фиат“,
но защо ли тогава нещо тук ни боли, щом ги видим да литват в простора – да не би да ни спомнят, че и ний сме били от вида на хвърчащите хора?