Един от символите на българската женска лирика Елисавета Багряна e родена на този ден (16 април) през 1893 година в чиновническо семейство в София. Започва да пише стихове още като ученичка, обича да чете българска и чуждестранна поезия.
След завършване на гимназията в София, е учител една година в с. Афтане, бургаско. Постъпва в Софийски университет като студентка по славянска филология през 1911г. Постепенно влиза в кръга на най-известните български литератори – Д. Дебелянов, К. Константинов, Й. Йовков, Г. Райчев, Д. Подвързачов. Първите и две стихотворения са отпечатани през 1915г. Сътрудничи редовно на вестници и списания. През 1924 е дебютът ѝ в детската литература със стихотворението „Юнак Любчо“ в сп. „Детска радост“.
През 1927г. излиза стихосбирката и „Вечната и святата“, която я налага като ярко име в българската поезия. Целият и по-нататъшен път е посветен на изкуството. През 1930г. участва в създаването на Клуба на българските писателки, който е унищожен след преврата на 9 септември 1944 г. През октомври 1940г. поетесата е сред интелектуалците и общественици, подписали апела до Народното събрание в защита на българските евреи.
Елисавета Багряна е автор на над 16 стихосбирки, пътеписи, фейлетони, критически статии и бележки, обзори, развива и значима преводаческа дейност. Съставител е в съавторство на христоматии и читанки. Лириката на Багряна е преведена на 30 езика и издадена във Франция, Гърция, Полша, Югославия, Румъния, Италия, Швеция и др. От 1952 г. в продължение на 25 години завежда отдел „Поезия“ на сп. „Септември“.
Багряна е признат новатор в българската поезия. Нейната лирика е едновременно първична и изящна. Тя е „символ-олицетворение на българската жена, придобила смелостта на модерните времена, без да търси разрив със собствената си среда и култура. Тя не руши конвенциите, а ги надраства“.
ЛЮБОВ
Кой си ти, на моя път застанал, моя сън от клепките прогонил, моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони, чувам те в съня си нощем късно: гледаш ме с очи на похитител, а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил – Мефистотел ли, или Кръстител?
А сърцето мое доверчиво пее – птичка в разцъфнала градина, пее – и нарича те:
Любими. И покорна, шепна аз щастлива, както на Исуса – Магдалина: Ето моите ръце – води ме!
Из „Вечната и святата“