На 10 март 1943 г. е спряна подготвената депортация на близо 50 000 евреи към концентрационните лагери. Спасяването на евреите в България по време на Втората световна война, на фона на трагичната съдба на шест милиона евреи убити в Европа по време на нацизма, е безпрецедентен акт. Той остава в световната история като пример за хуманизъм и човешка солидарност.
Историците не са единни относно заслугите за спасяването на българските евреи на двореца и на отговорните представители на управляващия режим. Едно е безспорно – на българското общество и на българската православна църква антисемитизмът им е чужд. Сериозна съпротива срещу антисемистката политика започва още през 1940 г. когато законодателството в България започва да следва законите на Хитлериска Германия.
Различни кръгове от българското общество се противопоставят на подготвянето на Закона за защита на нацията (ЗЗН). Срещу законопроекта се обявяват бивши министри, опозиционни народни представители, учени, писатели, общественици, Светия синод на Българската православна църква, интелектуалци, представители на професионалните организации, както и мнозинството от българския народ. Всички те определят ЗЗН като антиконституционен, нечовешки, неморален и се обявяват в защита на еврейското население. Законът все пак е приет и утвърден с царски указ на 21 януари 1941 г.
В началото на 1942 г. на специална конференция във Ванзее нацистите взимат решение за унищожаване на евреите, не само на територията на Райха, но и в окупираните страни, както и на евреите от страните, които са съюзници на Германия. В началото на 1943 г. Германия започва да оказва силен натиск върху българското правителство за депортация на евреите.
Това става обществено достояние и българите се противопоставят с десетки петиции на граждански групи до правителството и Двореца. В прoтecтнaтa aкция ce включвaт видни прeдcтaвитeли нa Бългaрcкaтa прaвocлaвнa църквa – митрoпoлититe Cтeфaн Coфийcки и Кирил Плoвдивcки, кaктo и цeли oбщecтвeни oргaнизaции – Cъюзът нa aдвoкaтитe, Cъюзът нa лeкaритe, Cъюзът нa худoжницитe и др.
Акцията по спасяването на евреите започва от гр. Кюстендил. След изтичане на информация, е излъчена делегация от четирима видни кюстендилци: Асен Суичмезов, Петър Михалев, Иван Момчилов и Владимир Куртев. Те заминават за София със задача да издействат отмяна на планираната депортация. Делегацията влиза в контакт със заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, също родом от Кюстендил. Той, заедно с 42 народни представители от XXV-то ОНС отправя писмено възражение до премиера Богдан Филов срещу депортирането на евреите в Полша.
В резултат на съчувствието на българите и силната им съпротива, се предотвратява депортацията на българските евреи към нацистките лагери на смъртта. След указание на цар Борис III, министър-председателят Богдан Филов и вътрешният министър Петър Габровски спират влаковите композиции. Подготвените за депортация евреи са освободени да се приберат в домовете си. Но между 18 и 29 март 1943 г., около 11 350 евреи от Беломорска Тракия и Македония са депортирани за Полша, където почти всички загиват в германския концентрационен лагер Треблинка“. На 24 май 1943 г. започва изселване на евреите от големите градове и съсредоточаването им в трудови лагери, но вътре в България. Самият цар Борис ІІІ, сериозно атакуван от съюзниците по еврейския въпрос, заявява че „вече е взел решение за изселване на евреите единствено в провинцията“.
С решение на Министерски съвет от 13 февруари 2003 г. Десети март е обявен като Ден на Холокоста и на пострадалите от престъпления срещу човечеството.
Спасяването на близо 50 хиляди евреи от нацистките лагери на смъртта е един от най-хуманните исторически актове на българския народ. Това не бива да се забравя и трябва да се предава на бъдещите поколения.